• Project Firebird

Външната политика, която националистите не ти обясняват



Тази статия е написана и публикувана непосредствено преди парламентарните избори през ноември 2022. Структурирана е като пряк отговор на политическата платформа на националистическата партия “Възраждане”, която от година насам е парламентарно представена и данните сочат, че отново ще бъде. В миналото на България е имало много подобни формации и най-вероятно феноменът няма да стихне в скоро време - съответно този анализ цели да бъде и практичен за текущата ситуация, и информативен за цялостната терминология и теория, въртяща се около теми като външна политика, евроскептицизъм, русофилство, членство на България в международни организации и северномакедонския проблем.



Възраждане - текуща политическа платформа


Всички политики и предложения на Възраждане са обвързани с целта да се изгради силна и независима България. Основните им планове за постигането ѝ са следните:


1. Външна политика - основни и дълбоки промени в геополитическата ни ориентация.

  • Напълно независима България в международните отношения, български национален интерес над всичко.

  • Излизане от ЕС и НАТО, сближаване с Русия.

  • Обединение с Македония и засилване на връзки с българските малцинства в страните ни съседки.

  • Създаване на елитна българска армия и отбранителна система.


2. Икономическо развитие.

  • Референдум срещу влизането ни в еврозоната.

  • Финансово стимулиране на българския бизнес и увеличаване на работните места.

  • Инвестиции в науката и стимули за връщане на успешни българи.



Външна политика

На пръв поглед външната политика на Възраждане звучи като истинска независимост за една силна България - България, която следва само своите интереси и не се съобразява с чужди такива. За съжаление обаче, тази цел не е реалистично постижима в международните отношения, а пък конкретните планове на Възраждане директно ѝ противоречат и изпълнението им би отслабило страната ни.


В международните отношения няма държава, която да е напълно независима от чужди интереси. Дори големите сили зависят от търговските си партньори и военните си съюзници - затова и толкова силно се борят да печелят влияние и да създават договори и съюзи. Всяка една държава прави компромиси на международната сцена - по същия начин, по който нито един индивид не може да успее в живота си без да намери подходящи партньори в начинанията си, с които да се сработи.


Държави като България, които нямат военната или икономическата мощ на големите сили, разчитат на международни институции и договори, за да се борят за интересите си. Съществуването на тези международни структури създава среда, в която законите и споразуменията имат значение. Освен това позволява на по-малки държави да увеличат влиянието си. Това се случва по три начина:


1) Тези институции и договори идват с официални правила и организационни структури.

На първо място, това предоставя определени гаранции на участниците в тях. Пример е невъзможността за окончателно взимане на ключови решения без тях - чрез изисквания за единодушно гласуване по предварително определени теми и чрез правото на вето.


Допълнително тези правила и структури принуждават държавите членки да зависят от международното право и да търсят мирни решения на проблеми освен ако не искат те самите да загубят всички предимства, които членството в такива организации им предоставя. Това значително намалява заплахата от война и защитава държави с по-малка военна мощ. Главната защита е от нападение от държава, с която са сключили съюз под формата на договор или членство в обща организация. В много случаи членството носи и защита от държави извън дадения съюз, защото, когато са обединени, няколко държави представляват по-силна заплаха, отколкото поотделно. Това е основният принцип зад съществуването на НАТО, но някои други международни организации също предоставят подобни защити до известна степен. Така държави с по-малка военна мощ разполагат с повече вътрешна сигурност и независимост на територията си. В същото време получават повече свобода да бранят собствените си интереси на международната сцена. Това е защото такива организации ги защитават от прекомерени последствия и заплахи, ако отправят критики към други държави или настояват да получат нещо, което противоречи на интересите на някоя от големите сили.


Тези правила и структури, разбира се, имат и недостатъци за по-малките държави. Например, при взимането на определени решения големите сили имат повече тежест. Това е цената те да се съгласят да са част от такива организации и договори, които им налагат пък други компромиси - като това да не нападат или превземат държава, която не им угажда или чиято територия искат; да откажат предоставяне на финансова помощ; или техни предложения да бъдат блокирани, защото не отговарят на интересите на някоя привидно малка държава. Макар и да има компромиси, те са двустранни.


2) Институциите и договорите създават среда, в която държавите и техните посредници да могат да водят важни дискусии и да градят стабилни отношения, основани на взаимопомощ и доверие.

Държавите с по-малко ресурси и мощ получават гарантирана платформа, където могат да изразят мнението и интересите си. Ако се справят добре с обосноваването на позицията си, тя може да бъде обмислена от останалите държави членки. Особено когато е свързано с етичните норми и принципи, заложени в международната организация, шансовете предложението да бъде прието са драстично по-високи, отколкото биха били извън съответната платформа. Тогава нищо не бива гарантирано на никоя държава - дори правото да бъде изслушана.


3) Институциите и договорите създават среда, в която държавите могат да намират споразумения помежду си и да правят коалиции.

Особено за малки държави това е изключително ценно, защото, когато се обединят, могат чрез демократични и институционни методи да постигнат това, което искат, дори да не съвпада с интересите на някоя от по-големите сили. По този начин чрез обединението си постигат сила и влияние.



Когато няма такива институции и договори обаче, няма и такива гаранции. Това се нарича международна политическа анархия. Във всяка една ситуация всеки гледа собствените си интереси и това да ги постигне на всяка цена, а успехът на международната власт се превръща във въпрос на сила - главно военна и икономическа.


С всичко това не целим да защитим ЕС или НАТО. Единствено се опитваме да покажем, че съществуването на международни институции и зачитането на техните правила и закони е от помощ на малките държави, членуващи в тях - независимо коя институция гледаме и към коя институция искаме да се придържаме. Тук идва и основният проблем в политиката на Възраждане. В момента Русия на всяко равнище се противопоставя на установения международен ред на институции и споразумения. Чрез атаката си над Украйна (която, независимо как се обосновава, си остава незаконно прибягване до насилие и нарушаването на независимостта на друга държава), Русия обръща гръб на този ред и се опитва да се върне към отношенията от преди век, когато военната мощ бе най-важният и основен начин държава да постигне интересите си. Предвид този контекст, геополитическата ориентация на Възраждане (и останалите проруски партии) води до същото - загърбване на съществуващия международен ред и завръщане към международна анархия.


България не е Русия. България не е САЩ, не е и Китай. Нямаме нито армията, нито икономиката да се съревноваваме сами с която и да е от големите сили. За да постигнем необходимото икономическо развитие предвид природните ресурси, с които разполагаме, ще ни отнемат десетилетия управление без корупция и изключително умела политика - нещо, което изобщо не е гарантирано. По военна мощ - дори да изпълним приоритета на Възраждане за изграждане на силна българска армия, пак нямаме шансове. Техниката ни трябва да дойде отнякъде, но и по-важно - отнякъде трябва да придобием кадрите. Дори да се наложи пълна мобилизация на цялото българско население (включително жените) на възраст, подходяща за това, отново не можем да се сравняваме с обучените многобройни кадри на държави като САЩ. Освен това при подобна пълна мобилизация не биха останали кадри, които да развиват икономиката ни.


Това означава едно: дори Възраждане да постигне абсолютно всичките си цели, на международната сцена България няма да бъде по-силна, а по-слаба. Няма да бъде нищо повече от пионка на Русия - някой, който да следва всички интереси на Русия и да прави каквото Русия казва, както Беларус в момента. На идеологическо ниво може да се говори много за решенията на Путин и за взаимоотношенията между България и Русия. Темата за предимствата и негативите на конкретни институции може да се разгърне още. Самите институции си имат процедури, чрез които може да се повлияе на тези предимства и негативи. Дори в най-лошия случай негативите да оправдават напускането им, в интересите на България е да търси партньори и договори, които уважават такива структури, които биха уважили гласа на по-слаба държава и биха спазвали споразуменията си с нея вместо просто да я нападнат, когато им е изгодно. Единственият стратегически добър ход за България е да взима решения, които подкрепят съществуването на международни организации и закони. В момента излизането от ЕС и НАТО, както и подкрепата на Русия, биха имали обратния ефект на този ход.



Суверенитет

Какво е суверенитет? Най-просто обяснено, това е независимостта на една държава и правото на властта ѝ самостоятелно да взема решения относно населението и територията ѝ. Също така включва и правото за самоопределение - това даден народ на дадена територия да може да изиска тази независимост и самостоятелност.


Важно е да се обясни, че пълен суверенитет - независимост и самостоятелност - в момента не съществува заради международното право и договорите, които държави сключват една с друга. Съществуването на независимост и самостоятелност, ограничени от законите, е нещо, което виждаме и в ежедневието си. Всеки човек може да вземе независими самостоятелни решения, когато взема решения само за себе си - като например какво висше образование да следва, какво да работи, за кого да гласува.


Когато обаче взимаме решения, чиито последствия засягат други хора, или влизаме в официални взаимоотношения, ставаме зависими от националните закони и споразумения, които сключваме. Например никой не може просто да отиде и да открадне чужда вещ, защото я иска. Законите ни ни защитават от това да ни бъдат отнети неща без нашето съгласие - вместо това трябва да се достигне споразумение например тази вещ да бъде продадена спрямо съгласието на притежателя ѝ. Така и двамата души получават нещо и дават нещо, като взаимно определят каква замяна е приемлива и взаимно изгодна. Когато такива закони и споразумения липсват, всеки взима каквото си пожелае и никой не е защитен от загуби - печелят само тези с повече сила. Тоест макар някои наши решения да са ограничени, това е с цел да се гарантира, че все пак решенията, които взимаме за себе си, ще бъдат зачетени и спазени от други хора. По същия начин работят и отношенията между държави в международните отношения.


За да избегнат ситуацията на международна анархия, където всяка държава се стреми да се наложи с военна и икономическа мощ, страните влизат в договори и институции, които да им предоставят законови права. Вътре в тези институции и договори всяка държава поставя условия, свързани с приоритетите си, и страните се споразумяват и правят компромиси, докато не достигнат приемлива и взаимоизгодна сделка. Понякога отдават част от суверенитета си - правото си да вземат напълно независими решения в конкретна сфера - за да получат нещо друго в замяна. Например държавите членки на Шенген зоната отдават правото си на пълен самостоятелен контрол върху това кой преминава границите им, за да получат в замяна получат по-бързи, лесни и икономически изгодни взаимоотношения с другите членки на Шенген.


Еврозоната


Еврозоната представлява такъв тип взаимоотношения - държавите членки отдават правото си на самостоятелна монетарна политика. Това позволява на държавите членки на еврозоната да търгуват по-лесно и евтино една с друга, да получават повече инвестиции и да си съдействат ефективно в случаи на криза. Важно е да се отбележи, че България отдаде това си право още през 1997 г., когато стойността на лева бе обвързана със стойността на еврото. Оттогава България няма самостоятелна монетарна политика, но не получава предимствата на еврозоната. Това се случва, защото през 1997 г. се сключва споразумение, където в замяна на тази самостоятелност България получава ценна помощ и успява да се възстанови от хиперинфлацията. След това през 2007 г., когато България влиза в ЕС, приема условието да влезе в еврозоната (и съответно да получи гореспоменатите предимства) веднъж щом покрие изискванията, за да получи разрешение да влезе. Всичко това означава две неща. Първо, влизането на България в еврозоната по никакъв начин не променя текущата ни самостоятелност и суверенитет. Второ, референдум срещу влизането в еврозоната не може да се осъществи, защото преди 15 години сме подписали договор, който ни задължава да го направим. Твърденията на Възраждане по темата си противоречат с реалността.



Република Северна Македония


Следващото интересно противоречие: Възраждане поставя суверенитета на България като първи приоритет, но в същото време иска обединение на България и Република Северна Македония.


Както споменахме, правото на самоопределение е ключово за съществуването на суверенитет. Зачитането на суверенитета на една държава важи само до степента, до която държави взаимно приемат, че суверенитетът е на първо място и трябва да се зачита. Когато една държава не зачита чужд суверенитет, това я поставя в риск нейния собствен суверенитет да не бъде зачетен - особено ако напусне международните институции, които ѝ защитават териториалния суверенитет. Независимо дали е правилно или не, мнозинството от хора, живеещи в Македония, се самоопределят като отделен народ и искат отделна държава. От взаимоотношенията ни до момента си личи, че по мирен път в момента не искат да се обединят с нас. Съответно, ако искаме обединение с тях, трябва да нарушим законното им право на суверенитет и да ги превземем със сила. Не можем да ги принудим да променят това освен ако не сме готови да посрещнем атаки срещу нашия суверенитет, срещу нашата териториална независимост. Дори Възраждане да успее да създаде силна българска армия, все пак нямаме ресурсите и капацитета да водим подобна война, а после и да трябва да се защитаваме от други държави, в случай, че те решат да вземат пример от нас.


Тук като гласоподаватели трябва да си зададем два въпроса. Първо, защо искаме да отнемем правото на Македония на самоопределение, когато ние през цялата си история сме се борили главно за да имаме това право за себе си? Второ, защо се доверяваме на партия, която твърди, че иска да пази българския суверенитет, но в същото време не зачита международното право и принципи, които гарантират съществуването на концепцията за суверенитет?




24 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички