• Project Firebird

Протестът е жив - един разговор между нас и вас

Актуализирано: 20.06.2021 г.




1. Лесния вариант


Този проект беше започнат от гняв по статуквото и от желание за промяна. Но защо насочихме този гняв и това неспокойство към активизъм, вместо да изберем по-лесния вариант да се откажем, е различен въпрос.


Дълго време мислех, че най-лесният вариант е да избягаш в чужбина. Сега това ми се струва забавно - че най-лесният ти шанс за нормален живот е да научиш чужд език, да оставиш семейството и близките си тук (или всички да се разпръснете в различни държави) и да започнеш изцяло нов живот някъде другаде.


Не ме разбирайте погрешно - да пътуваш по света и да си намериш нов дом е приключение, което се надявам всеки да може да изживее, ако пожелае. Нашата мисия не е да пропагандираме националистическата идея, че България е над всичко. Целта ни е проста – най-лесният вариант наистина да е лесен.


Да можеш да отиваш на гости на баба си без да ти е гузно, че въпреки че живее с 300лв на месец, ти дава шоколади и подаръци. Да знаеш, че имаш реализация тук, ако решиш да останеш. Да не трябва да се местиш в София като единствения шанс да се захванеш с нещо по-нестандартно. Да не те е страх да се нараниш или разболееш, защото болниците може да нямат модерното оборудване или професионалистите, за да ти помогнат. Да не трябва най-преобладаващото чувство около последния учебен ден за толкова много ученици да е облекчение, че се е свършило.


В училище често се опитваха да ни научат как трябва да се гордеем с България заради историята ѝ, героите ѝ, защото е парче от рая. Гледайки назад, моето заключение е следното: за да се бориш, трябва да знаеш срещу какво се бориш.


Защото плажовете в Созопол са си там, градовете ни пролет миришат на липа, а рецептите за домашни козунаци само се множат. И не осъзнаваш колко свързан си с всичко това, докато не прекараш първия си Джулай на покрив в Англия.


Врагът ни не е България. Не са другите етноси, не са съседите ни, не са бабите и дядовците ни, не са децата ни. Врагът ни е един – политиците, които нагло влошават и злоупотребяват с всеки един проблем на държавата ни, защото да го решат би означавало да използват бюджета по предназначение. Врагът ни не са невежите, защото докато те стоят невежи, не са заплаха за правителството – и то се старае да стоят невежи и кротки, убедени, че ако имаше по-надеждна партия или система, щеше да е очевидно.


Време е невежите да започнем да сме заплаха. И има един начин – да четем и да протестираме. По улиците или по бюлетините, с всеки един момент, в който живеем без да се примиряваме със случващото се около нас.


Дълго от екипа се чудехме как да изглежда тази статия – защото искахме да покажем на читателите, че не са сами нито в любовта си по Вкъщи, нито в гнева си по правителството.


И винаги ще сме тук, за да ви напомняме – да останеш тук не е лесният вариант. Но можем да го направим да бъде.




2. От вас за нас


Обърнахме се към вас за помощ с тази статия. Целта ни е да покажем, че не сме сами, та подобава в съобщението ни да има място и за вашите думи - защото те са важни. Това бяха част от отговорите, които получихме:


  • „Обичам България заради природата и спомените ми с българското, заради самото българско...и противно на всички очаквания заради хората в нея. Повечето хора мислят че в България остават само глупавите и неморални хора, но аз мисля че, макар и рядко, се срещат изключително ярки таланти и хора с изключително мислене. И все пак да се върна на въпроса - защо виждам надежда в България? Точно заради всичко което изброих. Ние същност имаме всичко което ни трябва за да сме сравнително успешна държава, но не успяваме да го опазим. И да, според мен е много по-лесно да опазиш нещо което имаш отколкото да го съграждаш наново. Това не значи че ще е лесно разбира се, но ми дава надежда да продължавам да живея тук.“

  • „Защото все още се вижда проблясък надежда - желание в хората нещата да се променят. Докато го има това желание, макар и малко, все още има шанс!“

  • „Защото въпреки стереотипите и обстоятелствата, българите са най-топлите и сърдечни хора, с които съм си общувала“

  • „Природата, едно от най-красивите неща, които съм виждала. Добродушието, което лежи в сърцата на българите.“

  • „Защото е вкъщи.“


*пламъкът на корицата е изрисуван с думи от по-кратките отговори, които ни дадохте




3. Протестът е жив.


С години чувствах как надеждата ми за България умира, и ме ядяха съмнения дали изобщо има бъдеще за мен в тази държава. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам България. 13-те века, в които българският дух си е връщал изгубения път чрез въстания, просветление и книжовност, ме вдъхновиха да започна този проект.


Но както тази гордост и обич към родното растеше, така и все повече се чудех защо духът го няма вече. Колкото повече разбирах за всичките проблеми около нас, толкова повече ми се струваше, че хората, които мечтаем за промяна, сме малцина и никой не иска да ни чуе.


През юни месец 2020 обмислях да замина завинаги и да не се връщам в България. Чувствах се убедена, че няма бъдеще за мен тук. Болеше ме силно, но се чувствах невъзможно сама в гнева си срещу упадъка ѝ.


Това беше тогава. Но юли месец избухнаха протестите.


Оказа се, че докато аз мислех, че всяка следваща глупост на правителството ни е бутала по-дълбоко в калта, то всъщност е трупала гориво за огъня, който пламна сякаш от нищото. Стъпих на площада и се огледах, и около мен бяха толкова много будни, загрижени българи. Упоритият ни дух не бе загинал, не бе потънал с нашето примирение, напротив - бе чакал правилния момент да се разгърне. С години контролираните ни медии и болезнено неработещите ни системи във всяка една сфера бяха създавали впечатление, че ние гражданите търпим пасивно и никой нищо няма да направи по въпроса.


Когато протестите пламнаха, осъзнах, че не е така. Че българите си държим на родината и отказваме да оставим шепа себични хора на власт да ни я отнемат. Че просто до този момент ни е липсвал начин да се свържем едни с други, да се разпознаем.


Помня онези моменти, когато крачехме по улици и развявахме знамена и гръмки табели, борейки се за една цел. Въпреки новооткрития ни страх от заразяване с вирус по средата на лятото, и въпреки шансът полицейските изяви на агресия да продължат - бяхме там. С нещо по-силно от страх - бяхме там с надежда.


Тогава аз повярвах в България. Не просто в геройското ѝ минало, а в загрижеността и храбростта на жителите ѝ в момента. Вярата ми растеше с всеки вик на “оставка”, на “промяна, а не подмяна”, с всеки удар на барабаните. Изпитвах такава еуфория от това как протестите ехтяха из познатите улици на дома, който обичам и не искам да губя. От това как виковете и музиката се чуваха далеч преди тълпите да станат видими. От знамената, които се вееха ярко и гордо от протестиращите, защото всички знаехме - България никога не е била проблемът.


Помните ли колко красиво бе да видим българския дух в истинската му форма? Не онова опърпано, едва-едва кретащо същество, което се влачи на опашката на Европейския съюз във всяко отношение. А това, което винаги е бил - гордо, непокорно същество, което отказва да се примири с наложените му окови. Дух, който гори във всеки от нас, и който възкръсва колкото и пъти уж да бива уморяван - една жар-птица, окриляща всеки българин, обичащ това красиво, но объркало пътя си отечество.


Помнете тези сладки, топли чувства. Но помнете и горчилката, в която прераснаха с бавното угасване на протестите, със смаляващите се тълпи и търкалящите се дни в седмици в месеци без съществени промени. С политиците, които нагло се присламчваха към вълната на протестите, макар с години преди това да се бяха борили срещу интересите на гражданите. С всички онези на власт, които си направиха гавра с нас, и не направиха нищо, въпреки стотиците хиляди гласове, които поискаха промяна. Разочарова ли ви това? Ядосва ли ви?


Мен лично ме вбесява. Защото кои са те, избраните “демократично” лидери, които да се държат с нас сякаш мненията ни, проблемите ни и мечтите ни нямат значение? Кои са те, че да ограбват бъдещето ни?


Нямат право. Но го правят.


Тук съм, за да ви кажа да хванете здраво гнева си, и да го задържите. Припомням ви за силата и щастието от самите протести, защото искам да задържите и тях. Не спирайте да чувствате тази буря от емоции. Те искат да сте спокойни, мирни.

Протестите не ги разкараха, но и не се провалиха. Защото ни показаха нещо изключително ценно - че не сме сами. Протестите не са се провалили, докато продължаваме да се борим, по всеки възможен начин.


Ако тази статия е успяла да пренесе у вас това чувство на обединеност и яркост, което протестите дадоха на мен, то тогава вярвам, че всеки един от вас може да предаде пламъка нататък като щафета.




4. Сега какво?


Искаме да обърнем вниманието ви към предстоящата битка - тази на изборите. Правителството отказа да чуе мирни демонстрации, но (за момента поне) не може да игнорира гласуването. Ако сте вярвали в протестите, ако сте искали ожесточено те да успеят - моля ви, отидете да гласувате. Действията им са неприемливи и няма да ги търпим.


Но това е чак на 4-ти април. Какво можете да направите преди това?


  • Поставете си за цел до края на седмицата да сте убедили поне двама ваши близки да гласуват за промяна – приятели, семейство, познати. Дори тези, които са били срещу протестите - поговорете с тях. Ако успеете – знаете какво да правите и през останалите седмици до изборите. Само за няколко седмици ще направите изключително много за България.

  • Ако вие или близките ви имат нужда от повече информация, насочете ги към доверчиви медии или дори към нас. Тук сме, за да помогнем.

  • Ако вече имате избрана партия-любимка, последвайте я в социалните медии и следете предизборните събития около нея.

  • Разглеждайки политически статии и онлайн постове, си направете бележка със списък с теми, които не разбирате, или по които нямате мнение. През свободното си време се връщайте към списъка и четете по темите. (Ако намерите нещо, за което бихте искали да чуете нашия коментар, не се колебайте да се свържете с нас по имейл или в Инстаграм)


Подклаждайте огъня вътре в себе си, и продължавайте да се борите, защото докато им се опълчваме, надежда има. Нека използваме онзи наш упорит български дух, за да предизвикаме промяна.


Протестът живее. В нас.

82 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички